Информация за културата и историята
Праистория и античност
Златен ритон, част от тракийското панагюрско съкровище, 4-ти до 3-ти век пр.н.е.
Праисторически култури в българските земи включват: неолитната „Хаманджия“ и Винчанската култура (6-о до 3-то хилядолетие пр.н.е.), енеолитната „култура Варна“ (5-о хил. пр.н.е., вж. също Варненски некропол) и езерската култура от бронзовата епоха. Карановската култура пък дава хронологическа система за новокаменната епоха (неолит и енеолит) на Балканския полуостров.
Едни от най-ранните обитатели на Балканския полуостров са траките. За произхода им липсват достатъчно исторически извори, но най-вероятно произлизат от прототракийски народ, включвал представители както на автохтонно население, така и на индоевропейски народи. Траките живели разделени на различни племена до около 500 г. пр.н.е., когато цар Терес обединява повечето от тях под управлението на Одриското царство. Една част от тях е покорена за кратко от Александър Велики, а по-късно, около 1-ви век – от Римската империя. След римляните и гърците, към 4-ти век присъстват и готите.
Първо българско царство (681 – 1018 г.)
Основна статия: Първо българско царство
През 632 г. със създаването на Велика България са сложени основите на българската държавност. В хода на войната на Велика България с хазарите Аспарух, третият син на Кубрат, е изтласкан на югозапад към Дунава и се заселва в областта Онгъл. През лятото на 680 г. византийският император Константин IV Погонат (668 – 685 г.) предприема поход срещу българите. Поражението на византийците и покоряването от страна на прабългарите на завареното население завършва със сключването на мирен договор през лятото на 681 г., чрез който Аспарухова България е призната от Византия.
Първото стратегическо териториално разширение на юг – завземането на областта Загоре – става по време на управлението на наследника на Аспарух – Тервел, през 705 г. Византийският император Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания) отстъпва областта на българите, заради оказаното му от българския владетел съдействие за повторното му възкачване на трона в Константинопол. Тервел получава и титлата кесар (цезар). Българският владетел изиграва решителна роля в спасяването на Константинопол и Византия от обсаждащата армия на Арабския халифат, като в решителното сражение от 717 г. българските воини посичат над 20 000 араби.
След укрепването на българската държава, в началото на 8 век страната изпада в продължителна политическа криза, изразяваща се в честа смяна на владетелите в Плиска, преодоляна при управлението на Кардам (777 – 803 г.).
Граници на България в края на VIII и началото на IX век: в оранжево при хан Кардам до 803 г. + жълто при хан Крум
По времето на Крум (803 – 814 г.) и през първата половина на 9-и век франките от северозапад и българският владетел Крум от изток ликвидират изпадналия в криза Аварски хаганат. Важен елемент от формирането на новата българска народност, обединяваща славяните с прабългарите и другите племена в земите на царството, е въведеният официален за държавата език, който се развил на основата на славянския. България разширява своите предели до Средния Дунав или до р. Тиса на север, а на запад до р. Днепър (днешна Украйна). За пръв път се въвежда административно делене в страната, доведено до изграждане на цялостна административно-териториална система (комитати) при управлението на Омуртаг с управители (комити) назначавани от централната власт в Плиска. След големите военни победи на Крум срещу аварите и Византийската империя България се превръща в една от Великите сили в Европа, наред с Франкската и Византийската империи.
България при цар Симеон Велики.
Княз Борис I (852 – 889 г.) покръства българите през 864 г. Той основава и първата българска книжовна школа – Преславската, през 885 г., а създадената през 855 г. глаголица се въвежда като официална азбука. При цар Симеон I (893 – 927), който създава и утвърждава Българската патриаршия като една от автокефалните вселенски патриаршии, Българското царство (империя) обединява редица народи под своя скиптър и се превръща в една от най-могъщите държави в Европа, разпростирайки се почти на целия Балкански полуостров, а на северозапад – до р. Тиса обхващайки Карпатския планински масив. Столицата е преместена при управлението на Симеон І от Плиска в Преслав.
При Св. цар Петър I Български и цар Борис II България упада заради вътрешни размирици и разпространението на богомилството. През 971 г. Киевска Рус завзема Източна България и столицата Преслав, а по-късно Византия взима териториите от Киевска Рус. След това столицата се мести последователно в Средец, Скопие, Преспа, Битоля и Охрид. След дълга и ожесточена борба между българските и ромейските владетели през 1018 г. последните крепости на държавата са завладени от византийците след погрома над войските на цар Самуил през 1014 и гибелта на Иван-Владислав през 1018 г.
Византийско владичество (1018 – 1185 г.)
Основна статия: Византийско владичество
Първите опити за освобождаване на България от византийско господство са дело на Петър II Делян (1040 – 1041 г.) и на Петър III и Георги Войтех (1072 г.). След загубата в битката при Манцикерт във Византия назряват благоприятни вътрешнополитически процеси, способстващи за подигане на българското народоосвободително движение. Асеневци сключват стратегически съюз за борба срещу Византия на Балканите с великия жупан на Сърбия Стефан Неманя. През пролетта на 1185 г. братята Асен и Петър решават да вдигнат въстание. За негово средоточие избират Търново. Много хора се включват във въстанието и заради наложения данък върху добитъка. Бунтовниците решават въстанието да започне на Димитровден. За да окуражат хората, а и като знак за начало на действията, братята Асен и Петър пускат слуха, че Свети Димитър е напуснал Солун и иконата му се намира в построената от братята църква.
На 26 октомври 1185 г. Асен и Петър се обявяват срещу византийската власт в българските земи и по-големият брат Петър е провъзгласен за цар Петър IV (по-късно по-малкият Асен поема властта). Ромейският пълководец Алексий Врана губи първите битки с въстаниците. През пролетта на 1187 г. самият император Исаак II Ангел обсажда Ловешката крепост, за да си върне владението на Мизия. След тримесечна безрезултатна обсада той се отказва от намерението си и подписва мирен договор, с който де юре признава възстановяването на българската независимост и държавност. Този акт бележи за историографията хронологически началото на Второто българско царство.
Второ българско царство (1185 – 1396 г.)
Основни статии: Второ българско царство и Завоюване на България от османските турци
България при управлението на Иван Асен II (1218 – 1241 г.)
Втората българска държава (1185 – 1396), създадена от братята Асен и Петър след периода на византийското владичество (1018 – 1186), е със столица Търновград. През 12 век се укрепва държавата с военните успехи на цар Калоян над рицарите от Четвъртия кръстоносен поход и пленяването на императора на Латинската империя Балдуин Фландърски през 1205 г.
През годините 1218-[[1241|41] г.] започва териториално разширение, стопанско и културно развитие при Йоан Асен II, както и възобновяване на Българската патриаршия.
Годините между 1241-80 г. са белязани от нашествията на Татарската златна орда, упадък при цар Константин Тих Асен и въстанието на Ивайло. Цар Теодор Светослав (1300 – 1322 г.) успява да отстрани татарската заплаха за България и укрепва държавата, но след смъртта му се засилват стремежите на болярите за откъсване от централната власт. Това довежда до отделяне на Добруджанското деспотство.
1371 г. е съпроводена с разделяне на България между наследниците на ЙоанАлександър: Търновското царство с владетел Йоан Шишман и Видинско царство с владетел Йоан Срацимир. През 1393 г. османските турци превземат столицата на Търновското царство. То съществува до 1395 г., когато е превзет Никопол и е убит цар Йоан Шишман. През 1396 г. след неуспешен кръстоносен поход българските земи са окончателно покорени от османските турци със завладяването и на Видинското царство. През 1444 г. Владислав III Варненчик опитва неуспешно да освободи Балканите от османците, като достига до Варна, където е разбит от султан Мурад II.
Османско владичество (1396 – 1878 г.)
Основна статия: Османско владичество в България
Рисунка на български жени, 1586 г.
По време на османското владичество, наричано от народа турско робство, българите са подложени на религиозна, политическа, икономическа и юридическа дискриминация, аристокрацията е елиминирана, българската култура е унищожена, а образованите духовници бягат в други християнски страни.
15 век е белязан от действията на Константин II Асен, Въстанието на Константин и Фружин, походите на Владислав III Варненчик и Янош Хуняди – това са първите опити да се освободи България от властта на османците. През 1454 г. е заловен и първият хайдутин – Радич, действал в Софийско. Между 16 и 17 в. избухват няколко простонародни въстания срещу завоевателя – Търновско (1598), Чипровско (1688) и Карпошово въстание (1689). Всички тези опити за възстановяване на българската държава остават безплодни.
Основна статия: Възраждане
През 18-и век започва период на икономическо и културно развитие – това е българското Възраждане, чието начало е дадено от Паисий Хилендарски с написването на История славянобългарска през 1762 г. Започват да се водят борби за независимост на три нива – просветно, религиозно и политическо.
Васил Левски – един от основните идеолози и организатори на българското освободително движение.
Макар и първите училища в България – килийните, да се появяват още през 15-и век, техният брой рязко се увеличава през 18-и и 19-и век. Паралелно с тях се появяват и взаимните училища и читалищата, където за разлика от килийното училище се преподава на говорим български език. През 1824 г. Петър Берон издава и т.нар. Рибен буквар, който е първият български учебник с енциклопедичен характер. В религиозен план, на 3 април 1860 г. (Великден) Иларион Макариополски обявява отделянето на Българската църква от вселенската патриаршия, и на 27 февруари/11 март 1870 г. султанът издава ферман за учредяването на самостоятелна Българска екзархия, чийто първи екзарх – Антим I, бива избран през 1872 г.
По време на Кримската война са създадени Тайното общество и Добродетелната дружина, които целят освобождаване на България с помощта на руските войски. Неуспехът на Русия във войната обаче обрича тези усилия на провал, а в дипломатически план българският въпрос изобщо не се третира. Войната обаче дава допълнителен тласък на усилията за освобождение, и между 1860 и 1878 г. възниква организирано национално освободително движение – Г. С. Раковски основава Таен централен български комитет; Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски учредяват Български революционен централен комитет. Избухват Старозагорското (1875 г.) и Априлското (1876 г.) въстания, последното организирано и водено от Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков, Захари Стоянов, Обретенови и др. На 12 април 1877 г. избухва Руско-турската освободителна война, като бойните действия продължават до 19 януари 1878. На 3 март 1878 г. със Санстефанския мирен договор е възстановена българската държава.
Трета българска държава (1878 г. – досега)
Основна статия: Трета българска държава
Третата българска държава е термин, използван от историческата наука, за да отбележи третия етап на възстановяване на българската държавност. Тя започва съществуването си на 3 март 1878 г., когато със Санстефанския мирен договор е сложен край на Руско-турската война. Съгласно този договор територията ѝ е следвало да обхваща населените с българи земи от Черно море до Охридско езеро и от Дунав до Бяло море. След войната Великите сили провеждат Берлинския конгрес през юни – юли 1878 г., на който Санстефанският договор, който всъщност е предварителен, е преразгледан. Притеснени от значителното руско влияние на Балканите, Великите сили изработват и подписват нов окончателен договор, наречен Берлински. Княжество България все пак е създадено, но е намалено значително по размер.
Kняжество България и Царство България (1878 – 1944 г.)
Основна статия: Княжество България
Основна статия: Царство България
Княз Александър I Батенберг
Цар Фердинанд I
Малко след освобождението, на 1 юли 1878, е подписан Берлинският договор, който разпокъсва България на 5 части: „самостоятелно и трибутарно“ Княжество България, (включващо земите между река Дунав и Стара планина и Софийския санджак) със столица София и „под суверенитета на Н. В. Султана“, Източна Румелия – автономна в административно отношение област в Османската империя със столица Пловдив; Македония и Южна Тракия остават за Османската империя, Северна Добруджа е дадена на Румъния, а Южното Поморавие – на Сърбия. През 1879 г. се провежда Учредителното събрание и се приема първата конституция – Търновската. За български княз е избран Александър I Батенберг, чиято фамилия произхожда от династията Хесен-Дармщат. Още в първите си години княжеството полага усилия поне частично да обедини българските територии – 6 септември 1885 г. е обявено Съединението с Източна Румелия. Последвалата Сръбско-българска война е първата от серия войни, в които България бива въвлечена до 1945 г. В края на 19 век започва и активната борба за освобождение на Македония, белязана от създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) от Гоце Делчев през 1893 г., организирала Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.
С официалното обявяване на независимостта си на 22 септември 1908 г. България става царство, а княз Фердинанд I се титулува като цар. Между 1912 и 1919 г. страната бива въвлечена в три последователни войни – Балканската (1912 г.), Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна (1915 – 1918 г.). Загубата в Междусъюзническата довежда до Първа национална катастрофа, а в световната война – до Втора национална катастрофа. Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис III.
Цар Борис III и Херман Гьоринг, 1935 г.
В последвалите години цари политическа нестабилност – през 1923 г. е свалено правителството на Александър Стамболийски и на власт идва Александър Цанков. До 1930 г. положението се влошава значително, до голяма степен поради ефектите на Голямата депресия и покачващото се напрежение в Европа и света. На 19 май 1934 г. е извършен военен преврат от „Звено“ и Военния съюз с министър-председател Кимон Георгиев, но управлението му продължава по-малко от година – до януари 1935 г., когато цар Борис установява авторитарна царска диктатура.[38]
През 1940 г. по Крайовската спогодба Южна Добруджа е възвърната на България, а година по-късно България се включва във Втората световна война (1941 – 1943 г.) на страната на Оста. Евреите от територията на царството (ок. 50 000 души) са спасени от депортиране в концлагерите в Източна Европа, но 11 363 евреи от новоприсъединените земи са изпратени и убити в Треблинка. В хода на войната се формира националният комитет на Отечествения фронт, обединяващ политически групировки предимно с комунистически възгледи. След смъртта на цар Борис през 1944 г. на власт идват регенти, но на 5 септември СССР обявява война на България, и 4 дни по-късно управлението е поето от правителство на Отечествения фронт с министър-председател Кимон Георгиев. До 1945 г. България участва в заключителния етап на войната като част от Антихитлеритската коалиция.
Народна република България (1944 – 1989 г.)
Основна статия: Народна република България
Ръководителят на НРБ Тодор Живков и лидерът на Монголската народна република Юмжагийн Цеденбал (ляво), 1971 г.
След Втората световна война България попада в сферата на влияние на Съветския съюз и през 1946 г. става народна република с еднопартийно управление на БКП. Начело на Комунистическата партия и правителството застава Георги Димитров /1946 – 1949 г./. Наложен е съветският модел на планова икономика с национализация на предприятията и колективизация на селското стопанство. По време на управлението на Вълко Червенков (1950 – 1956 г.) е отбелязан значителен ръст в консумацията на хранителни стоки, стандарта на живот и средното заплащане (75%), като в същото време се провеждат политически чистки, налага се цензура и се провежда изолационистка външна политика, десетки хиляди българи са изпратени в концентрационни лагери.[40] България става член на ООН на 14 декември 1955 г.
НРБ е сред страните-основателки на Съвета за икономическа взаимопомощ (през 1949 г.) и Варшавския договор (през 1955 г.), и като такава е силно обвързана в политическо, икономическо и военно отношение със Съветския съюз и неговите съюзници. Тодор Живков /1954 – 1989 г./ управлява България (отначало като първи секретар, след 1981 г. като генерален секретар на ЦК на БКП, а от 1971 г. – и като председател на Държавния съвет). От една страна, управлението му се характеризира с утвърждаване на авторитаризма и копиране на съветската външна и вътрешна политика, а Живков се превръща в най-дълго управлявалият политик от Източния блок.[41] От друга страна, това е период на безпрецедентна политическа и социална стабилност за България. През 1971 г. е приета нова Конституция на Народна република България. През 1968 г. Българската народна армия се включва в прекратяването на Пражката пролет. През 1979 г. в Космоса полита първият българин – Георги Иванов. Към средата на 1980-те години обаче НРБ започва да изпитва сериозни икономически проблеми, като висока инфлация, задлъжнялост и неконкурентоспособност, които заедно с редица социални промени довеждат до падане на социалистическия режим през 1989 г.
Република България (1989 г. – досега)
Вижте също: Република България (след 1989 г.) и Преход на България към демокрация и пазарна икономика
През 1989 г. на Ноемврийския пленум на ЦК на БКП с приемането на оставката на Тодор Живков и с първите парламентарни (като република) и президентски избори през 1990 г. се поставя началото на прехода на България от комунизъм и планова икономика към демокрация и пазарна икономика. Официално на 15 ноември 1990 г. Народна република България е преименувана на Република България. България става член на НАТО на 2 април 2004 г. и член на Европейския съюз на 1 януари 2007 г.